Научих се да разчитам на Бога

РАЗКАЗАНО ОТ ЕЛА ТУМ

СЕМЕЙСТВОТО ни живееше близо до малкия град Отепя, който се намира в южна Естония на около 60 километра от границата с Русия. През октомври 1944 г., няколко месеца след като бях завършила средно училище, Втората световна война беше към своя край. Докато руската армия отблъскваше немците от Естония, ние и нашите съседи, общо около двайсет души, се скрихме в гората, като взехме със себе си и животните, които отглеждахме.

В продължение на два месеца навсякъде около нас падаха бомби и сякаш бяхме насред бойното поле. Често всички сядахме заедно и аз четях откъси от Библията, най–вече от книгата Плачът на Йеремия. Тогава за първи път четох от Библията. Веднъж се изкачих на един висок хълм, коленичих и се помолих: „Когато свърши войната, обещавам да ходя на църква всяка неделя.“

Скоро сраженията се преместиха на запад. Накрая Втората световна война в Европа свърши с капитулацията на Германия през май 1945 г. Междувременно аз изпълних обещанието си към Бога и ходех на църква всяка седмица. Освен мене обаче идваха само няколко възрастни жени. Срамувах се, че бях там. Когато някой идваше вкъщи, криех Библията под масата.

Скоро започнах работа като учителка в местното училище. По онова време на власт вече беше комунистическата партия и господстваше атеизмът. Аз обаче отказах да подкрепя партията. Участвах в много обществени изяви, като например организирах народни танци за деца.

Срещам Свидетелите

Децата се нуждаеха от специални костюми, затова през април 1945 г. отидох при Емилие Санамис, която беше опитна шивачка. Не знаех, че тя е Свидетелка на Йехова. Емилие ме попита: „Какво мислите за положението в света?“ Тъй като тогава в Сан Франциско (САЩ) се провеждаше мирна конференция, аз отвърнах: „Скоро ще бъде сложен край на това правителство и аз съм сигурна, че тази конференция се провежда именно с такава цел.“

Емилие каза, че мирната конференция няма да донесе никаква трайна полза и ми предложи да ми покаже от Библията защо е сигурна в това. Тогава все още не бях готова да изслушам тази мила жена на средна възраст, но преди да си тръгна, тя ме попита: „Знаете ли къде Бог бил замислил да живеят Адам и Ева?“ Не можах да ѝ отговоря и тя просто каза: „Попитайте баща си.“

Така и направих веднага щом се прибрах у дома. Баща ми не можа да ми отговори и каза, че не е необходимо да изучаваме Библията, а трябва  просто да вярваме. Когато отново отидох при Емилие да взема костюмите, споменах, че баща ми не знае отговора на нейния въпрос. Тя и сестра ѝ извадиха своите Библии и ми прочетоха наставленията, които Бог дал на Адам и Ева — да се грижат за своя райски дом и да живеят в него завинаги. Те ми показаха от Библията, че Божията цел била Адам и Ева да имат деца и да разширят рая по цялата земя. Доказателствата от Библията ми направиха изключително голямо впечатление! (Битие 1:28; 2:8, 9, 15; Псалм 37:29; Исаия 45:18; Откровение 21:3, 4)

Първото ми християнско събрание

През лятото трябваше да посетя тримесечен курс за учители в Тарту и Емилие ми даде адреса на една Свидетелка в този град. Тя ми даде и книгата „Сътворение“, в която основните библейски учения бяха представени с удивителна яснота. Така на 4 август 1945 г. отидох на адреса, който тя ми беше дала.

Когато никой не ми отвори, почуках отново, но този път толкова силно, че един съсед излезе и ме насочи към друг адрес — улица „Салме“ № 56. Там попитах една жена, която белеше картофи, дали в този дом се провежда религиозно събрание. Тя ядосано ми каза да си вървя, тъй като никой не ме очаква. Но понеже бях по–настоятелна, накрая тя ме покани да се кача на горния етаж, където няколко души изучаваха Библията. Не след дълго имаше обедна почивка и аз се приготвих да си вървя. Другите обаче настояваха да остана.

Когато се огледах наоколо, забелязах двама необичайно бледи и слаби млади мъже да седят до прозореца. По–късно научих, че по време на войната те са прекарали повече от година в различни скривалища, за да не бъдат заловени. a При следобедното обсъждане Фридрих Алтпере използва думата „армагедон“ в своя доклад. Тъй като не бях чувала тази дума преди, после го попитах какво означава тя и той ми я показа в Библията. (Откровение 16:16) Когато видя моята изненада, той се учуди, че думата е нова за мене.

Започна да ми става ясно, че това събрание беше организирано само за доверени Свидетели. По–късно научих, че това беше първото им събрание след войната! От този момент нататък знаех добре колко важно е да разчитам на Бога. (Притчи 3:5, 6) Една година по–късно през август 1946 г. на двайсетгодишна възраст аз се покръстих в символ на своето отдаване на истинския Бог — Йехова.

Противопоставяне в семейството

Властите настояваха в училище да се преподават атеистични идеи, което подложи на изпитание моята обучена от Библията съвест. Исках да сменя работата си. Когато казах това на майка ми, тя ме нападна гневно и отскубна кичур от косата ми. Тогава реших да се изнеса от вкъщи. Баща ми обаче ме насърчи да проявя издръжливост и ми каза, че ще ми помага.

Брат ми Анц също започна да ми се противопоставя. Но един ден ми поиска някои основани на Библията издания. Те много му харесаха. Това разгневи майка ми още повече. Анц дори започна да говори за Бога в училище, но когато се сблъска с противопоставяне, спря да общува със Свидетелите. След известно време той си нарани сериозно главата при гмуркане. Анц лежеше парализиран на носилката, но умът му все още беше бистър. Тогава ме попита: „Дали Йехова ще ми прости?“ „Да“, отговорих аз. След няколко дена Анц почина. Той беше само на седемнайсет години.

През септември 1947 г. напуснах работа. Майка ми остана враждебно настроена към мене. Когато един ден тя изхвърли всичките ми дрехи пред къщата, Емилие Санамис и сестра ѝ ме приеха у тях. Техните утешителни думи, че Йехова никога няма да изостави своите служители, бяха истинско насърчение за мене.

Изпитания след войната

Работех заедно с Емилие и сестра ѝ, които шиеха за семействата в земеделските райони. Често имахме възможност да споделяме библейската истина с тези хора. Това беше  щастлив период от живота ми, защото така не само се научих да шия, но и придобих повече опит в християнската служба. Освен че бях шивачка, намерих работа и като учителка по математика. През 1948 г. обаче властите започнаха да арестуват Свидетелите на Йехова.

През октомври следващата година, докато шиех в едно стопанство, научих, че властите са ходили в дома на двете сестри, за да ме арестуват. Когато потърсих убежище в стопанството на брат Хуго Суси, разбрах, че току–що са го арестували. Една жена, за която бях вършила шивашки услуги, ме покани да отседна при нея. По–късно се местех от стопанство на стопанство, като продължавах да шия и не спирах да проповядвам.

В началото на зимата Комитетът за държавна безопасност на Съветския съюз (КГБ) ме откри в Тарту в дома на Линда Метиг, пламенна млада Свидетелка, която беше с няколко години по–голяма от мене. Арестуваха ме и ме отведоха за разпит. Когато младите милиционери в участъка ме принудиха да съблека всичките си дрехи и втренчиха погледите си в мене, се почувствах унизена. Но след като се помолих на Йехова, изпитах вътрешен мир и спокойствие.

След това ме затвориха в съвсем малка килия, в която дори не можех да легна. Излизах от там само за разпити. Служителите, които ме разпитваха, казваха: „Не те караме да отречеш съществуването на Бога. Просто спри това глупаво проповядване! Би могла да имаш обещаващо бъдеще.“ Те ме заплашваха: „Искаш ли да останеш жива? Или искаш да умреш със своя Бог в сибирската пустош?“

Три дена подред не ме оставяха да спя между многократните разпити. Размисълът върху библейските принципи ми помогна да издържа. Накрая единият от служителите ме прикани да подпиша документ, в който се казваше, че ще спра да проповядвам. Аз отвърнах: „Много мислих по този въпрос и предпочитам да остана в затвора, но да запазя приятелството си с Бога, отколкото да бъда на свобода и да загубя неговото одобрение.“ Тогава служителят изкрещя: „Глупачка! Всички ще бъдете арестувани и изпратени в Сибир!“

Неочаквано на свобода

За моя изненада малко преди полунощ ми казаха да си взема нещата и да си вървя. Тъй като знаех, че ще ме проследят, не отидох при събратята си, защото така щях да ги издам. И наистина, докато вървях по улиците на града, ме следваха трима мъже. Молейки се на Йехова за ръководство, завих по една тъмна уличка и побягнах към една градина. Легнах на земята и се покрих с окапали листа. Чувах стъпките на мъжете и виждах светлините от фенерчетата им.

Изминаха няколко часа и цялата се вкочаних от студ. Накрая тръгнах по покритите с калдъръм улици, като носех обувките си в ръка, за да не вдигам шум. Докато изляза от града, вървях в канавката край главния път. Когато приближаваше някой автомобил, лягах на земята. В пет часа сутринта стигнах до дома на Юри и Мета Тумел, който се намираше недалеч от Тарту.

Мета веднага затопли сауната, за да се стопля. На следващия ден тя отиде в Тарту и се свърза с Линда Метиг. Линда ми каза въодушевено: „Да започнем да проповядваме още сега и да покрием цяла Естония с добрата новина!“ След като промених външния си вид с нова прическа, очила и малко грим, започнахме да проповядваме. През следващите няколко месеца изминахме големи разстояния на своите велосипеди. По пътя насърчавахме нашите събратя в земеделските райони.

На 24 юли 1950 г. Свидетелите организираха конгрес близо до Отепя в голямата плевня на един мъж, който изучаваше Библията. Когато обаче разбрахме, че от КГБ са научили за плановете ни за конгреса, успяхме да предупредим повечето Свидетели, преди да пристигнат. На следващия ден конгресът се проведе на друго място и присъстваха около  115 души. Всеки се върна вкъщи изпълнен с радост и решен повече от всякога да остане верен при изпитания. b

Двете с Линда продължихме да проповядваме и да насърчаваме събратята си по вяра. По–късно същата година участвахме при ваденето на картофите и същевременно споделяхме посланието за Царството с другите работници. Собственикът на едно стопанство дори се спря и ни слуша в продължение на цял час, след което каза: „Човек не чува такава новина всеки ден!“

С Линда се върнахме в Тарту, където научихме, че са арестувани още Свидетели, в това число и майката на Линда. Повечето от приятелите ни, включително Емилие и сестра ѝ, бяха задържани. Знаехме, че КГБ ни търси, затова се снабдихме с два велосипеда и продължихме да проповядваме извън града. Една нощ КГБ ме откри в дома на Алма Вардя, която беше покръстена неотдавна. Когато видя паспорта ми, единият от агентите извика: „Къде ли не те търсихме, Ела!“ Това стана на 27 декември 1950 г.

В затвора, а след това в Сибир

С Алма спокойно си приготвихме някои вещи, след което седнахме да хапнем нещо. Агентите на КГБ учудено казаха: „Дори не плачете. Просто си седите тук и ядете.“ „Отиваме на новото си назначение — отвърнахме ние — и не знаем кога пак ще можем да ядем.“ Взех със себе си едно вълнено одеяло, от което по–късно направих топли чорапи и ръкавици. След като прекарах месеци в затвора, през август 1951 г. бях изселена заедно с други Свидетели от Естония. c

От Естония бяхме откарани с влак до Ленинград (днес Санкт Петербург), а оттам — до ужасните трудово–поправителни лагери в град Воркута (република Коми) над северната полярна окръжност. В групата ни имаше три Свидетелки. В училище бях учила руски език, който можех да упражнявам откакто ме бяха арестували. Затова когато пристигнахме в лагера, вече говорех добре руски.

Във Воркута се запознах с млада украинка, която беше станала Свидетелка в един нацистки концентрационен лагер в Полша. През 1945 г. тя и още четиринайсет Свидетели били качени на кораб, който немците възнамерявали да потопят в Балтийско море. Корабът обаче успял да пристигне благополучно в Дания. По–късно, след като се върнала в Русия, тя била арестувана заради проповядването си и беше изпратена във Воркута, където стана източник на насърчение за нас.

Там имаше и две жени, които попитаха на украински: „Кой тук е Свидетел на Йехова?“ Веднага разбрахме, че това са наши духовни сестри! Те ни насърчаваха и се грижеха за нас. Другите затворници казаха, че сякаш сме имали свое семейство, което ни е чакало, за да ни посрещне.

Прехвърлена в Мордовия

Когато през декември 1951 г. след медицински преглед се разбра, че имам проблеми с щитовидната жлеза, ме прехвърлиха почти 1500 километра на югозапад в големия затворнически комплекс в Мордовската република, който се намираше на около 400 километра югоизточно от Москва. През следващите години в лагерите за жени там срещнах Свидетели от Германия, Полша, Украйна и Унгария. Запознах се и с една жена  на име Майму, която беше политическа затворничка от Естония.

Докато била в затвора в Естония, Майму родила момиченце, което един пазач с добро сърце предал на майка ѝ. В мордовския затвор започнахме да изучаваме Библията с Майму и тя приемаше всичко, което научаваше. Тя имаше възможност да изпраща писма на майка си, която също прие библейската истина и учеше на нея дъщеричката ѝ, Карин. След шест години Майму беше освободена и се върна при своето дете. Когато порасна, Карин се омъжи за Свидетел и през последните единайсет години двамата служат в клона на Свидетелите на Йехова в Талин (Естония).

В единия от затворническите лагери в огромния мордовски комплекс имаше сектор, който се състоеше от малки, строго охранявани бараки. Затвориха ме там с още шест Свидетелки заради християнската ни дейност. Но дори и там успявахме да правим миниатюрни преписи на статии от „Стражева кула“ и да ги внасяме тайно в съседните лагери. Един от методите, които използвахме, беше да издълбаем някой сапун, да сложим статията вътре и да го запечатаме отново.

През годините в мордовските лагери успях да помогна на повече от десет жени да станат Божии служителки. Най–накрая на 4 май 1956 г. ми казаха: „Свободна си да си вървиш и да вярваш в своя Бог Йехова.“ След месец отново бях в Естония.

Близо 50 години откакто съм отново в Естония

Нямах нито работа, нито пари, нито дом. Но няколко дни след пристигането си срещнах една жена, която прояви интерес към библейските учения. Тя ми позволи да живея известно време при нея и съпруга ѝ в техния едностаен апартамент. Купих малко вълна с пари назаем и плетях пуловери, които продавах на пазара. По–късно ми предложиха работа в Онкологичната болница в Тарту, където работих различни неща през следващите седем години. Междувременно Лембит Тум също се върна от Сибир и през ноември 1957 г. се оженихме.

Агентите на КГБ продължаваха да ни следят и бяхме подложени на постоянен тормоз, тъй като проповедната ни дейност все още беше забранена. Ние обаче правехме всичко възможно да споделяме вярата си с другите. Лембит описва този период от живота ни в броя на „Пробудете се!“ от 22 февруари 1999 г. В края на 50–те, а след това през 60–те и 70–те години на миналия век много Свидетели, които бяха изселени, се завърнаха у дома. В края на 80–те години в Естония имаше повече от седемстотин Свидетели. През 1991 г. християнската ни дейност беше узаконена и оттогава насам броят на Свидетелите в Естония нарасна на над 4100 души.

Изминаха повече от шейсет години откакто посетих онова първо тайно събрание на Свидетелите в Естония след Втората световна война. Оттогава насам винаги съм била решена да следвам библейската подкана: „Уповавай на Господа и върши добро.“ Научих, че като правя това, ще получа ‘попросеното от сърцето си’. (Псалм 37:3, 4)

[Бележки под линия]

[Текст в блока на страница 23]

„Да започнем да проповядваме още сега и да покрием цяла Естония с добрата новина!“ (Линда Метиг)

[Снимка на страница 24]

С девет други Свидетелки в мордовския затвор

[Снимка на страница 24]

Със съпруга ми Лембит днес