ПРЕЗ 1886 г. сто екземпляра от книгата „Зората на Хилядолетието“, първи том, били изпратени от Библейската къща в Алегени (Пенсилвания, САЩ) за Чикаго (Илинойс). Чарлс Тейз Ръсел се надявал да разпространи новата книга в книжарниците. Една от най–големите фирми дистрибутори на религиозна литература в Съединените щати се съгласила да вземе „Зората на Хилядолетието“ на консигнация. Но две седмици по–късно цялата пратка била върната в Библейската къща.

Според сведенията един известен евангелист се ядосал, когато видял „Зората на Хилядолетието“, изложена заедно с неговите книги. Той разпалено заявил, че ако тази книга остане на полицата, той и неговите известни приятели евангелисти ще преместят своите книги и бизнеса си на друго място. Дистрибуторът неохотно върнал екземплярите от „Зората на Хилядолетието“. Освен това във вестниците били публикувани реклами. Но противниците се погрижили договорите за реклама да бъдат отменени. Как тогава това ново издание щяло да достигне до търсещите истината хора?

Така наречените колпортьори се оказали средството. * През 1881 г. в английското издание на „Сионска стражева кула“ бил публикуван призив, че са нужни 1000 проповедници, които целодневно да разпространяват библейска литература. Макар и да наброявали едва няколкостотин души, колпортьорите разпръснали семената на истината под формата на печатни издания надлъж и нашир. До 1897 г. били разпространени близо милион екземпляра от книгата „Зората на Хилядолетието“ главно от колпортьорите. Повечето от тях се издържали от скромните средства, които получавали за всеки абонамент за „Стражева кула“ или книга, която разпространявали.

Кои били тези неустрашими колпортьори? Някои започнали дейността си още като юноши, а други в по–напреднала възраст. Мнозина били неженени или семейни без деца, но и не малко семейства с деца се присъединили към редиците им. Редовните колпортьори участвали в дейността ежедневно дълги часове, а помощните колпортьори — един или два часа на ден. Не всеки имал здравето или обстоятелствата, необходими за тази служба. Но по време на един конгрес през 1906 г. на онези, които можели да станат колпортьори, било казано, че няма нужда да бъдат „много образовани, много талантливи или да притежават ангелски език“.

На почти всеки континент обикновени хора извършили една необикновена дейност. Един брат изчислил, че за седем години е разпространил  15 000 книги. Все пак той казал: „Не започнах службата си като колпортьор, за да бъда продавач на книги, но по–скоро, за да бъда свидетел за Йехова и неговата истина.“ Където и да отидели колпортьорите, семената на истината пускали корен и групите от Изследователи на Библията се умножавали.

Членовете на духовенството презирали колпортьорите, като ги наричали просто амбулантни търговци на книги. В един от броевете на английската „Стражева кула“ от 1892 г. било публикувано следното изказване: „Малцина ги познават като истински представители на Господаря и гледат на тях с достойнството, с което Господарят гледа на тяхното смирение и самопожертвувателност.“ Наистина, животът на колпортьорите не бил „път, осеян с рози“, както се изказала една сестра, която участвала в тази служба. Здравите обувки и велосипеди били основните средства за придвижване. Където паричните средства били ограничени, колпортьорите разменяли книги за храна. След ден, прекаран в проповедна служба, изморените, но щастливи проповедници се връщали в своите палатки или стаи под наем. После се появили колпортьорските фургони — собственоръчно направени къщи на колела, които спестявали много време и пари. *

За първи път на конгреса, проведен в Чикаго през 1893 г., в програмата били включени специални сесии за колпортьори. По време на тези сесии оживено били разказвани случки, били предлагани методи за проповядване и били давани практични съвети. Веднъж брат Ръсел насърчил усърдно работещите проповедници да закусват обилно, по–късно сутринта да пият чаша мляко, а в горещите дни да си вземат една сладоледена сода.

Колпортьорите, които си търсели партньор за службата, носели жълта лентичка. По–новите колпортьори си сътрудничели с по–опитните. Очевидно такова обучение било необходимо, тъй като една нова колпортьорка притеснено представила книгите, казвайки: „Не ги искате, нали?“ За щастие домакинята ги искала и по–късно станала сестра.

Един брат се чудел дали да запази доходната си работа и да дарява за дейността по 1000 долара годишно, или да стане колпортьор. Било му казано, че Господарят ще оцени и двете, но ако самият той използва времето си за Господаря, ще получи по–големи благословии. Мери Хайндс гледала на колпортьорската служба като на „най–добрия начин да прави възможно най–доброто за най–голям брой хора“. Плахата Алберта Кросби казала: „С времето обиквам службата като колпортьор все повече.“

Днес много физически и духовни потомци на пламенните колпортьори продължават да са верни на своето духовно наследство. Ако все още нямаш колпортьор или пионер в родословната си линия, защо не положиш усилия да започнеш собствена семейна традиция? С времето ти също ще обикваш целодневната проповедна дейност все повече.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 32]

Нямало нужда те да бъдат „много образовани, много талантливи или да притежават ангелски език“

[Снимка на страница 31]

Колпортьорът Алфред Осей в Гана, около 1930 г.

[Снимки на страница 32]

Горе: Колпортьорките Едит Кийн и Гертруд Морис в Англия, около 1918 г.; долу: Стенли Косбум и Хенри Нонкис в САЩ с празни кашони от книгите, които са разпространили